Първият сръбски режим в Македония: десетки хиляди убити

01.10.2022
Българска история

Първият сръбски режим в Македония обхваща периода от избухването на Първата балканска война до ранната есен на 1915 г., когато в хода на Първата световна война българската армия освобождава Вардарска Македония. За да разберем причините, заради които сърбите толкова брутално се отнасят към българите в Македония трябва да се обърнем към корените на сръбския шовинизъм, зародил се в средата на XIX век.

Сръбският шовинизъм срещу единството на българската нация

Сръбската завоевателна политика спрямо българските земи в Македония е обоснована в прословутото „Начертание“ на Илия Гарашанин, който предвижда славяните на Балканите един ден да бъдат завоювани и поставени под властта на Сърбия. Лансирана още през 40-те години на ХІХ в., тази идея, която по онова време изглежда трудно осъществима, е последователно и закономерно следвана от Белград.

През втората половина на XIX век Сърбия започва открито да се меси във възрожденските процеси на българския народ в Македония, създавайки културно-просветното дружество „Св. Сава“. Разбирайки, че българската идея е пуснала дълбоки корени в Македония и на нея не може да се противопостави сръбската, идеолозите на сръбския шовинизъм като Стоян Новакович, Йован Цвиич и Александър Белич поставят основите на това, което по-късно ще се оформи като македонизъм. Идеята е, че славянското население в Македония не е нито българско, нито сръбско. Целта е то да бъде откъснато от българския си корен, за да бъде по-лесно асимилирано на един по-късен етап от сърбите.

Сръбските аспирации през този период не постигат почти никакъв успех. Възрожденските процеси на българския народ в Македония са в своя възход, особено след 90-те години на ХІХ в., когато в Македония са признати от османските власти 7 български епархии и е утвърден статутът на българското училищно и културно дело. Най-големият успех на българското национално дело е създаването на ВМОРО, която води борба и за национално освобождение.

Неуспехът на Илинденско-преображенското въстание, разногласията и организационната криза във ВМОРО след въстанието, началото на сръбската и гръцката въоръжена пропаганда в Македония, които действат с подкрепата на турските власти срещу българското население и неговата революционна организация, всъщност са сред основните фактори ВМОРО и населението в Македония да приемат с ентусиазъм идеята националното освобождение да се осъществи по пътя на войната срещу Турция.

110 години от избухването на Балканската война

Второто десетилетие на ХХ в. е наситено с важни събития, които променят съдбата на балканските народи и създават от Балканския полуостров „барутния погреб“ на Европа. Младите балкански държави – България, Гърция и Сърбия, които се стремят да довършат процеса на своето национално съзиждане, създават Балканския съюз, с цел да премахнат турското владичество на Балканите. Основен стълб на Балканския съюз е България, която чрез съюзните договори със Сърбия и Гърция поема най-голямата тежест във военно отношение, изпращайки армията си на основния боен театър – Тракийския фронт, където са най-силните турски крепости и са съсредоточени основните сили на Османската империя. България прави и най-големи компромиси с националните си интереси. Официалните български фактори се отказват от двата основни, важни принципа, които твърдо и убедено се следват до 1911 г. Това е принципът за неделимост на Македония и вторият, това е основният тактически лозунг за автономия на Македония и Одринско.

Така, според съюзния договор със Сърбия Македония е разделена на „спорна“ и „безспорна“ зона, а оперативните планове предвиждат по долината на р. Вардар да действат главно сръбските войски.

В избухналата на 5 октомври 1912 г. Балканска война вземат участие четите, въоръжената милиция на ВМОРО и цялото българско население, които оказват всестранно съдействие и помощ на съюзническите войски. Общо около 30 хиляди души четници и въоръжена милиция, над 19 хиляди опълченци и към 30 хиляди действащи в редовната българска армия, т.е. около 80 хиляди македонски българи участват с оръжие в ръка по време на Балканската война.

Сръбското „освобождение“ по-варварско от турското робство

Много скоро след избухването на Балканската война Вардарска Македония попада под сръбски ботуш. Сръбските войски окупират не само спорната, но и по-голяма част от безспорната зона. „Що сме узели, наше йе“ - пишат сръбските вестници по това време, а действията на сръбските политици и още повече на военните в Македония говорят, че Сърбия няма да спазва съюзния договор. През май 1913 г. Никола Пашич заявява в Скупщината, че сръбско-българският договор е ревизиран от хода на събитията, а сръбският пълномощен министър в България Спалайкович заявява: „Няма да излезем от Македония, ние сме готови да воюваме“.

На 19 май 1913 г., само два дни след подписването на Лондонския мирен договор, с който приключва войната срещу Турция, е публикуван сръбско-гръцкият договор, насочен срещу България. Съюзниците обаче, умело и системно провокират България към война.

Сръбският шовинизъм се проявява още в първите дни. Сърбите арестуват и прогонват местните български първенци, учители и свещеници.

Показателен е случаят в Скопие. На 13 октомври местното население излиза да посрещне сръбските войски, надявайки се, че много скоро след тях ще дойдат и българските. Сръбските офицери питат къде са сърбите и сръбските знамена. Получават отговор, че в Скопие няма такива, защото в града живеят българи. Още там на място сърбите унищожават българските знамена и цялото гражданство начело с митрополит Неофит се разбягва. Представителят на ВМРО Коста Ципушев отива при сръбския комендант, за да изрази протест заради малтретирането на българското население. Сърбинът отвръща, че Скопие и окръгът е даден на Сърбия по договор. Той показва документа, от който се вижда, че не само Скопие, но и Тетово, Дебър и други градове попадат в тази спорна зона, за чието бъдеще трябва да се произнесе руският император – дали да бъде българска, или сръбска. Ципушев възразява на това, че в Скопие няма сърби, всичко е българско. Комендантът му заявява, че ВМРО е най-опасната организация за сърбите и им дава срок от 24 часа да напуснат Македония. Ципушев заминава за Солун, където пред Тодор Александров и ЦК на ВМРО представя подробности за договора и за случилото се в Скопие. Разбирайки тежестта на цялата ситуация, Тодор Александров прегрупира силите на ВМРО, така че да не се допусне отчайване сред българите в Македония и да се изчака настъпването на по-благоприятни времена.

През това време сърбите последователно преследват и унищожават българските културни институции и техните представители. Известен е случаят в Куманово, където гражданите след църква са били принудени да се „самоопределят“ като сърби, иначе ще бъдат убити. Този грозен инцидент е добре описан в Карнегиевата анкета.

Варварският режим на сърбите се проявява още от първите дни на войната. Най-известен е случаят с шамара, който сръбският престолонаследник Александър Караджорджевич зашлевява на 7-годишното момиченце Васка Зойчева, защото не получава така желания от нея отговор, че тя е сръбкиня. Този акт е сигнал за започване на масови репресии срещу българите в цяла Македония, заради това, че не желаят да се покорят.

Изключително трагична е съдбата на Атанас Лютвиев, който е поканен от сърбите на празненство по случай победите им. Там той вдига тост за българската армия и цар, с което си навлича техния гняв. Лютвиев е изгорен жив. Този инцидент има голям международен отзвук, само в България не се пише за него заради съюзническите по това време отношения.

Българите в Македония разбират, че тя попада под по-лошо, по-грозно и по-варварско управление от турското. Писма от цяла Македония се изпращат до царя, правителството, екзарха и главното командване на българската армия. В тях се казва, че сърбите се държат не като съюзници, а като жестоки окупатори.

Цялото това напрежение се излива в Междусъюзническата война, която България губи без да бъде победена на фронта. След което страната ни е ограбена по най-безобразния начин с помощта на Букурещкия договор. И още на втория ден след неговото подписване ВМРО взема решение за съпротива. Решено е да не се дава и една минута спокойствие на сърбите, за да се утвърдят в Македония. Така се стига до избухването на Охридско-дебърското въстание през септември 1913 г.

15 000 убити

Въстанието се превръща в най-главния акт на съпротивата на българите срещу сръбския гнет. То обединява българи и албанци и продължава от 7 до 20 септември. Още през първите дни на въстанието българите успяват да пленят цял сръбски полк с офицерите и артилерията му, да освободят Охрид и да установят българско управление начело с Лев Огненов. За да се справят сърбите мобилизират 100 хилядна армия, на помощ се притичва и националистическата организация „Черна ръка“. Извършени са много злодеяния – цели възрожденски български фамилии са прогонени или избити. Около 30 хиляди българи са принудени да напуснат родните си места.

След потушаването на въстанието ВМРО взима решение временно да спре четническата си дейност, за да я възобнови с нова сила през 1914 г. Тогава започва нова ера в национално-освободителните борби на българите от Вардарска Македония.

През първия сръбски режим в Македония са прогонени 1500 учители, 880 свещеници, митрополитите и техните наместници. Семействата на революционерите са преследвани и избивани. Според Кирил Пърличев над 15 хиляди души са избити през този период.